11 години в Delasport: Защо никога не съм вярвала, че ,,Това не е моя работа“

В Delasport някои от най-вдъхновяващите кариерни истории започват не с готов план, а с любопитство, лична отговорност и готовност да направиш първата крачка.

Дана се присъединява към компанията преди единадесет години без предишен опит като QA и още през първата си седмица се изправя пред неочаквано предизвикателство – да продължи сама, без ментора, на когото е разчитала. Днес тя е Delivery & Scrum Manager, ръководи собствен екип и продължава да следва убеждението, оформило професионалния ѝ път: че ,,Това не е моя работа“ никога не бива да бъде причина да подминеш проблем, за чието решение можеш да допринесеш.

В следващите редове Дана разказва как инициативността и последователните малки подобрения са определили развитието ѝ, какво означава да носиш отговорност за развитието на хората в екипа си и защо възприема лидерството като отговорност, а не като привилегия. 

Когато започнах работа в Delasport преди единадесет години, нямах никакъв опит като QA. Тъкмо бях решила да променя професионалния си път, след като по време на майчинството с първата ми дъщеря завърших курс по Quality Assurance. Delasport тогава беше сравнително малка компания, а това щеше да бъде първата ми работа в сферата.

Бях изключително развълнувана, защото знаех, че ми предстои да науча много. Имах късмета да работя с опитен старши QA, който трябваше да бъде мой ментор и да ми покаже всички тайни в професията. Но първата ми седмица не протече така, както си я представях. Само няколко дни след като започнах, колегата ми подаде предизвестие за напускане.

Изведнъж планът изчезна, а аз останах сама. 

Днес, когато се връщам назад, осъзнавам, че това беше първият определящ момент в кариерата ми. Спомням си, че си казах: ,,Ще се справя.“ Не знаех как, но винаги съм вярвала, че ,,как“ идва, след като вече си решил, че няма да се откажеш.

Този начин на мислене остана с мен и до днес.

Никога не съм вярвала, че това колко добре вършиш работата си трябва да зависи от това дали някой те наблюдава.

За мен начинът, по който работим, казва много повече за нас от всяка длъжност. Вярвам, че стандартите, които сама си поставям, са много по-важни от очакванията на останалите. Мога просто да ги покрия, а мога и да направя още една крачка напред – не защото някой го изисква, не защото търся признание, а защото качеството на работата ми е отражение на това какъв човек съм.

Когато погледна назад към тези единадесет години, осъзнавам, че именно този начин на мислене е определил всяка следваща възможност пред мен. Никога не съм преследвала следващата позиция. За мен винаги е било по-важно да допринасям отвъд рамките на длъжностната характеристика.

Не мисля, че през годините съм се променила драстично като човек. Ако нещо се е променило, то е увереността ми. Днес спокойно обсъждам идеи, задавам въпроси и предлагам решения – независимо дали разговарям с човек, който е започнал работа вчера, или с хора от висшия мениджмънт. Опитът ме научи, че добрите идеи не зависят от позицията. Те могат да дойдат отвсякъде, стига да сме готови да ги чуем.

Това, което ме кара да остана любопитна след толкова години, не е следващата титла или поредното повишение. Най-голямото удовлетворение за мен идва от решаването на проблем, който има значение. Понякога това означава да подобриш процес, който всички отдавна са приели за ,,нормален“. Понякога означава да събереш правилните хора, за да намерят решение заедно. Друг път – да помогнеш на екип да преодолее препятствие или да вдъхнеш увереност на човек, който е изгубил своята. Няма две еднакви ситуации и точно това прави работата толкова интересна.

Често ме питат как изглежда инициативността в ежедневието.

За мен тя рядко е нещо грандиозно. Най-често започва с това да забележиш, че нещо може да бъде по-добро, и да не го подминеш. Някои от подобренията, с които най-много се гордея, започнаха с едно малко наблюдение – повтарящ се проблем, излишна стъпка в процеса, липса на яснота или разговор, който никой не водеше. Една малка промяна рядко променя всичко веднага. Но много малки подобрения, правени последователно, могат напълно да променят начина, по който хората работят заедно.

Може би затова никога не съм приемала ,,Това не е моя работа“ като оправдание.

За мен личната отговорност не означава да вършиш работата на всички останали. Означава да не подминаваш проблем, който засяга всички. Да зададеш трудния въпрос. Да оспориш статуквото с уважение. Да помогнеш, дори когато не си длъжен. Най-големите възможности в кариерата ми никога не са започвали с нечие разрешение. Те започваха с любопитство и готовност да направя първата крачка.

Интересното е, че никога не съм си поставяла за цел да бъда лидер.

Това просто се случи естествено.

Днес да имам собствен екип е може би най-голямата отговорност, която съм имала. За мен лидерството не означава да имаш всички отговори. Означава да създадеш среда, в която хората могат да растат, да вземат решения и да стават по-добри в това, което правят. Опитвам се да бъда човекът, който споделя знания, обучава, подкрепя и най-вече дава личен пример.

И точно тук съм най-критична към себе си.

Когато за първи път започнах да управлявам хора, постоянно се съмнявах дали се справям достатъчно добре. Никой не те учи как да бъдеш отговорен за развитието на други хора. Не е лесно да намериш баланса между това сам да свършиш работата и това да дадеш възможност на някой друг да се научи. И до днес има моменти, в които си задавам въпроса дали правя достатъчно за хората в екипа си, дали им помагам да се развиват и дали ги подготвям за предизвикателствата, които предстоят.

Мисля, че тези въпроси са здравословни. Те ми напомнят, че лидерството не е привилегия, а отговорност.

Често ме питат какво означава успехът за мен днес.

Интересното е, че отговорът ми почти не се е променил.

За мен успехът никога не е бил позиция или титла.

Успехът е да дадеш най-доброто, на което си способен, и да вярваш, че останалото ще дойде естествено. Опитът идва. Интересните предизвикателства идват. Уважението и доверието се печелят с времето.

А може би най-големият знак за успех е нещо много по-просто.

След единадесет години все още се събуждам с желание да започне новият работен ден.

Ако трябва да дам един съвет на човек, който тепърва започва кариерата си, той би бил прост.

Не чакай някой да ти даде разрешение да подобриш нещо.

Бъди любопитен. Задавай въпроси. Слушай повече, отколкото говориш. Не се страхувай да признаеш, че не знаеш нещо, но не позволявай това да те спре да опиташ. Длъжностната характеристика определя отговорностите ти. Начинът, по който мислиш и действаш, определя кариерата ти.

Ако се замисля откъде идва този начин на мислене, намирам отговора много по-рано от началото на кариерата ми. Още като дете обожавах математиката.

Не защото обичах числата, а защото математиката ме научи на нещо много по-ценно – че всеки проблем има отправна точка, цел, ограничения и логичен път между тях. Този начин на мислене остана с мен през цялата ми кариера. Независимо дали решавам организационен проблем, подобрявам процес или помагам за разрешаването на конфликт, първата ми реакция е да направя крачка назад, да видя с какво разполагам, каква е крайната цел и какви логични стъпки са необходими, за да стигна до нея.

Това е и отговорът, който давам на двете си дъщери, когато ме попитат: „Защо изобщо трябва да учим математика?“

Защото математиката не те учи само да решаваш уравнения, тя те учи как да мислиш.

А това е умение, което остава за цял живот.

А какво си пожелавам за следващите години?

Да продължавам да уча. Да срещам хора, които ме вдъхновяват. Да намирам решения на сложни проблеми. И най-вече – да продължавам да обичам това, което правя.

Защото след единадесет години все още вярвам, че най-добрите възможности рядко идват с готови инструкции.

Те започват с любопитство, лична отговорност и готовността да направиш първата крачка.